сряда, 28 септември 2011 г.

VADER - "Welcome to the morbid reich"

“Ultima Thule”
Никакви изненади – Vader обичат интротата, използваха ги в последните си три албума (композирани по една и съща формула) и ако е необходимо да се говори в числа, играят на сигурно девет (!) години. За щастие с “Welcome To The Morbid Reich” това е на път да се промени. За разлика от средния “Necropolis” от 2009, “Ultima Thule” е първото от само две интрота и още по–добре – и двете са адекватно ситуирани в плейлиста. Грандиозно, церемониално откриване, плавно преливащо в…

“Return to the Morbid Reich”
…която майсторски подчертава цялата симфонична помпозност, преди да се отърве от нея (поне за малко) с един от най–екстремните моменти в кариерата на полските ветерани. Могъщото ‘uuurgh’ на Piotr Wiwczarek задвижва силна комбинация от продухващ мозъка бластбийт и трашърска, приятно органична рифовка, която чудесно поставя началото на спорно най–добрия Vader албум от “Litany” насам.
“The Black Eye”
След това е време за класическия военен марш, какъвто “The Black Eye” определено е. С милитаристко темпо, незабравими рифове и запазените кратки, изкормващи и в същото време странно мелодични сола, готови да те свалят на колене и да ти отрежат главата… Веднага!

“Come and See my Sacrifice”
И докато Behemoth постоянно се развиваха, за да стигнат до етап, на който почти станаха мейнстрийм, но успяха да останат себе си, а Decapitated показаха как техничният дет наистина трябва да звучи, Vader винаги са били опората на традиционализма в полската метъл сцена. С песни като “Come And See My Sacrifice” бандата продължава да бъде такава, като това парче не е направено, за да бъде чуто, а за да се изживее.

“Only Hell Knows”
Нещата стават дори още по–страшни, когато номер 5 – бърза, грозна и безмилостна в своята олдскуул ярост, е изплюта от този чудовищен албум. Песента рядко достига промиваща мозъка скорост или черепотрошаща тежест, но е толкова брутална, колкото е необходимо. Измъчен отварящ риф и някои от най–разнообразните вокали, които Peter някога е призовавал. Това са Vader в тяхната най–гротескна форма.

“I am Who Feasts Upon Your Soul”
Един от най–епичните моменти в албума, “I am Who Feasts Upon Your Soul” започва с една почти Zimmer-ска симфонична интерлюдия и след брилянтен китарен мост (подобен на моста от обложката, но построен в музикална форма), бавно се превръща в звяра, който трябва да бъде. Среднотемпова дет метъл лудост с богата, обречена атмосфера и изключително соло.
“Don’t Rip the Beast’s Heart Out”…
…стартира директно от невероятен струнен дуел между Peter и Spider. Бомбастичен бластбийт добавя допълнителна тежест към солидния основен риф и вероятно прави Doc горд от неговите бивши колеги в кипящия му казан долу в подземния свят. Не се тревожи, Doc, песни като тази бетонират позициите на квартета в Ада. Скоро ще бъдат твоите нови съседи.

“I Had a Dream…”
Зловещ е тържественият начин, по който втората част на “Welcome To The Morbid Reich” продължава да звучи, като “I Had A Dream…” добавя още една епична нотка в албума, сякаш Vader в момента празнуват триумф на злото.
 
“Lord of Thorns”
“Lord Of Thorns” лесно обяснява защо бандата е често определяна като “дет-траш” метъл и, нека не пропускаме субективния елемент, субжанрът трябва да звучи точно така. За да сме ясни – повече дет, отколкото траш, и гордо обгръщайки принципа “колкото-се-може-повече”, що се касае до кормещите сола. Legion Of The Damned – взимайте си бележки, моля, или просто не се връщайте.

“Decapitated Saints”
Действително е трудно да се правят сравнения, когато качеството на определен запис е на това ниво, но “Decapitated Saints” е вероятно най–бруталното парче, не само в “Welcome To The Morbid Reich”, но и в цялата кариера на групата (особено имайки предвид факта, че това не е особено нова песен). От заглавието, през ужасяващата скорост, с която Peter изстрелва вокалите си, до финалния смразяващ кръвта призив.

“They Are Coming”
Втората интерлюдия и саундтракът към кошмарен сатанински ритуал.

“Black Velvet and Skulls of Steel”
Перфектен епитаф с най–бавния и най–мрачен номер в това дългосвирещо издание. Определено не е случайност, че всичко свършва с един единствен боен вик: “HELL!”. Изненада или не, това е един от най–силните албуми на Vader и неочаквано завръщане към форма.
  Автор: shogot ::  
                   web : http://www.vader.pl






понеделник, 26 септември 2011 г.

Revocation - Chaos of Forms

Revocation is the kind of modern band that makes you proud a be a metalhead. This is a young, immensely talented outfit that harbors both serious respect and admiration for the metal of old and a desire put their own distinctive stamp on things. And as their sophomore outing Existence Is Futileproved, that stamp is a force to be reckoned with. A seamless mix of fun retro-thrash energy and futurist tech-death-inspired flair, Existence was such a ferocious and enjoyable blend that it was easy to get mighty excited about what this trio had in store for the metal world. And third full-length Chaos of Forms fully delivers on the promise shown by its predecessor, as this is one of the most original and flat-out entertaining albums to be released in a year that is already jam-packed with quality material.

Revocation certainly doesn’t waste any time out of the gate on their third LP, as opening twosome “Cretin” and “Cradle Robber” rocket forward from the starting line as two of the most intense songs the band has penned to date. While these tracks show the band at their most blistering, it's when they begin unleashing their endless variety of tricks and sounds that the album really delivers. The musicianship is, unsurprisingly, as impressive as ever. The drumming performance is fucking titanic, and the entire band just clicks seamlessly at the style they play, regardless of what tempo or riffing style they’re utilizing. I miss some of the bass-centric moments of Existence Is Futile, but the huge variety of tones and methods employed in the riff-writing department is quite simply a marvel to witness.Revocation’s ability to take tech-death riffs and deliver them with a thrashing, ferocious sense of timing and catchiness continues to set them apart from virtually all of their peers, and their dedication to delivering memorable songs is inspiring. Just take a listen to the obscenely catchy chorus to “Dissolution Ritual” or the delicious series of mind-bending melodies that conclude the title track – these guys have got it, folks.

While the core of Chaos of Forms is similar to its predecessor, no one can accuse Revocation of resting on their laurels with this release. The band has added some interesting stylistic progressions to their base that effectively separate it from their past two albums. I was surprised to see the inclusion of some hearty, melodic Darkane-esque vocals to the equation, and even more surprised at how well-suited they feel to the songs (particularly since the harsh vocals are starting to get a little stale at this juncture). The soaring vocal harmonies in tracks like “Conjuring the Cataclysm” add a new dimension toRevocation’s sound that opens up some interesting possibilities for future recordings. The Latin, blues, and jazz elements the band occasionally toys with feel a little more gimmicky, but considering the utterly unpretentious nature of the music as a whole, it becomes easy to just enjoy them as small breaks from the calculated chaos – the same goes for the keyboard/cowbell-laden breakdown in “The Watchers” (yes, really). No matter how absurd or out-of-place the genre-bending may initially seem,Revocation makes it stick in the long run.

In spite of the fact that the bulk of this music is basically an extension of Existence Is FutileChaos of Forms is a remarkably fresh and lively-sounding release. Revocation hasn’t succumbed to the trappings of their increased exposure or success, and if anything, they have challenged themselves even more to sound inspired while remaining true to their established identity. With both the technical death and retro-thrash/crossover movements losing steam, Revocation is boldly spearheading the growth of a new sound that’s technically proficient, relentlessly metal, and moderately accessible all at the same time. Chaos of Forms is an ideal follow-up to Existence Is Futile and one of the strongest albums of 2011, and if you still haven’t checked out what this band is doing, you’re missing out. Plain and simple.

сряда, 21 септември 2011 г.

Hatebomb - Suffering Mechanics...дет метъл за танци

Помните ли класическото мачкащо средно темпо на банди като Bolt Thrower и Obituary?Едно време всички се прекланяха пред тях, но в XXI век едни Amon Amrth и The Black Dahlia Murder  ги бият в пъти по успех и популярност ( не и по влиятелност, разбира се). Българите Hatebomb винаги са гравитирали към олдскуул дет метъла, така че ако Bolt Thrower и Obituary ви липсват в ежедневната порция метъл, може да си набавите Suffering Mechanics. Вероятно ще се намерят умници, които да се учудят как така приравняваме едни млади българи на такива дет метъл светила като Bolt Thrower и Obituary, но само чуйте Mental Disorder, за да се ориентирате в ситуацията. Превъзходството на Hatebomb над редица останали е в това, че не се отклоняват от стиловите рамки и не се опитват да вкарат чист вокал за разнообразие или например нещо акустично за атмосфера. Взимаш Suffering Mechanics и получаваш олдскуул дет - така се гради лоялност. Ако трябва с две думи да опиша цялостното си впечатление от музиката в този диск, то това ще са „класически“ и „дет метъл“. От обложката до последната нота, чинел и рев от Suffering Mechanics избликва точно това – мощ, агресия, стабилен ритъм и огромно удоволствие от слушането!Момчетата не са се отпуснали самодоволно от това, че най-накрая имат дебют, а продължават къртовски да обикалят градовете из България. Въпрос на метъл възпитание е да се подкрепя българския дет, така че стига четохте, време е за действие.

Състав : Славйко Сандански (Птицата) - вокал
               Иво Масларов (Хиената) - китара
               Октай Мюрсел (Фестър) - бас
               Константин Модев - барабани

web : http://www.facebook.com/HATEBOMB
         http://myspace.com/hatebombbg

онлайн пазаруване : http://www.katehizis.com/shop/
                                   http://www.wizard.bg/




                                                        Приятно куфеене \m/ !!!

Azarath - Blasphemers' Maledictions : Polish brutality raised

Long-running Polish death metal outfit Azarath has returned to bloody action with fifth album Blasphemers’ Maledictions. The sound may be quintessential Polish death metal, but Azarath plays it with an intensely occult black metal focus and atmosphere, and the venomous racket kicked up within can be nothing other than a group of musicians playing with a collective bellyful of hellfire. Azarath has frequently languished as little more than a footnote due to drummer and founding member Inferno also kicking the cans for certified megastars Behemoth. If there’s any justice in this world, Blasphemers’ Maledictions ought to see Azarath rocketing to the absolute top of the heap, as it’s more simultaneously unhinged and precise than anything Nergal and company have done since, say, Zos Kia Cultus.
 
Blasphemers’ Maledictions is Azarath’s first album with new vocalist and bassist Necrosodom, who spews a glorious variety of antifreeze-gargling tones with a manic intensity nearly rivaling Mortuus (of Funeral Mist/Marduk infamy). Inferno’s drumming is the stalwart anchor required by music this blisteringly intense, and his performance throughout the album is tremendous. Check out the driving swagger of “Crushing Hammer of the Antichrist,” the insane stop-start verse drumming of “Deathstorms Raid the Earth” or the relentless double-bass opening of “Behold the Satan’s Sword” for proof positive of the man’s limbs of rubber and steel. Sure, the snare is occasionally a bit clacky and the bass drum could stand a bit more punch and boom, but Inferno’s overwhelming and hugely diverse technique, coupled with the hugely upfront scything of frantic guitarwork means that really, if you find yourself folding your arms unpleasantly and nitpicking the drum sound instead of rocking the shit out you probably deserve to be slapped in the face with a ride cymbal and reminded that heavy metal is about JOY, you dour asshole. Particular mention has to go to the absolute show-stopper of a closer, “Harvester of Flames,” which stomps in with an attitude of pure, unbridled rock and roll fury before giving way to a witheringly melancholy chorus that sees the guitars letting loose with pinch harmonics that perfectly frame the unexpected melodic shifts. This is the kind of song that could (and by all rights should) bring the entire goddamn world together - the citizens of 200-odd nations hoisting armchairs over our heads and howling “WHO FUCKING WANTS SOME?” Extreme art, ever the salve for an extremely fucked world.

Still, perhaps the most impressive thing is that even in the midst of this relentless yet intelligently-constructed face-ripping death metal lurk gorgeous passages of dreamlike guitar leads that simultaneously temper and provoke the surrounding brutality (see the midsection of “Under the Will of the Lord,” the closing of “Deathstorms Raid the Earth,” “The Abjection”). Like a glacier placed in the center of an ocean of crackling fire, you know that any second it will melt and plunge you straight into the searing breath of flame, but its blue is bluer than any sky and twice as deep and from its fast-sublimating depths rises a heartsong of awe and terror. With all due apologies to Thralldom, this moment of startling beauty – singular, though it recurs throughout the album with different notes and different shapes – is the real shaman steering a vessel of vastness.

Although Azarath has long been a truly fierce band, Blasphemers’ Maledictions launches these Poles clear into the goddamn stratosphere, and positions itself effortlessly in a tight race with Mitochondrion and Nader Sadek for the most supremely twisted and ass-kicking death metal album of the year. With its rich golden cover art breaking the tradition of Azarath’s mostly crude black and white demonic depictions in order to give a blasphemous rendition of Michelangelo’s The Creation of Adam, Blasphemers’ Maledictions is the kind of sophisticated turn from a veteran band that might just see the Sistine Chapel swallowed up in a crumbling of tectonic plates. Fire on the mountainside, a storm across the waters; praise the beast, indeed. If this uncompromisingly brilliant racket doesn’t set the same electricity flying through your body as the very first day you fell under the sway of the Riff and were born anew, you just might be lost to the cause of metal.

INFO : Azarath - Blasphemers' Maledictions    

Witching Hour Productions
Release Date: 6/29/2011


The official webhell : http://www.azarath.tcz.pl/
http://www.myspace.com/azarath666













вторник, 20 септември 2011 г.

Machine Head - "Unto the Locust"...или как се задават параметрите на модерния метъл...

Откъдето и да се подхване този албум, заключението ще бъде винаги едно и също – Machine Head имат ясна цел, а тя е революция. На всичкото отгоре са и изключително убедителни в преследването й. Калифорнийската метъл шайка, започнала като част от многото последователи на Pantera, премина през множество трансформации, за да еволюира в една от най-интригуващите и музикантски съвременни траш метъл банди. Много от вас сигурно още помнят мощния тътен от огромния “The Blackening” преди четири години. Дали това се дължеше на рязката промяна в стила на Machine Head или на голямото разнообразие и музикантското усъвършенстване, или пък албумът беше просто надценен – това ще остане вечен дебат и в него централната фигура винаги ще бъде субективизмът. За феновете, които очакват завръщане към корените, завръщане към метълкора, завръщане към ню метъла – няма смисъл да се мъчите с “Unto the Locust”. Той е всичко друго, но не и ограничен в дадени рамки. Чест прави на голяма банда като Machine Head, че продължава да бъде все така непредвидима и да променя своите основи. За феновете, които ще подходят с отворено съзнание и любопитство към записа – насладете се на това музикално бижу!
Натискайки “play”, първото нещо, което се излива върху слушателя, са акапелните вокали на Robb Flynn – неочакван и предизвикателен похват, който обаче пасва перфектно на песен като откриващата “I Am Hell (Sonata In C#)”. Преминавайки през грууви риф, кръвожадни вокали, траш резачка, мелодичен припев, китарни акробатики, убийствено соло и акустичен момент, тя дава летящ старт на творбата и доразвива част от мотивите, загатнати в “The Blackening”. “Be Still and Know” значително забавя темпото, за да отдаде повече внимание на техничното китарно съвършенство, прерастващо в едно от най-силните сола на бандата. Сингълът “Locust” загатва за звученето на албума, но в никакъв случай не покрива спектъра от влияния и не е връхната му точка. Благодарение на страхотния си мелодичен бридж, химновия припев и неслучайните намигвания към златните години на Metallica, песента се превръща в един от сигурните хитове на Machine Head. “This is the End” изумява с убийствена ритъм секция и култов риф, но същевременно притежава и огромен хитов потенциал. Агресивният характер на текста контрастира тотално с беззащитното откровение в мрачната балада “The Darkness Within” – още един рязък завой в динамичния опус. Това е определено една от най-личните песни на щатските герои, без дори да съдържа и малка следа от жалък мелодраматизъм, а лириките са своеобразна ода към силата на музикалното изкуство. “Pearls For Swine” съдържа някои от най-трашърските моменти в записа, но разчупената структура може да фигурира в учебници по широкоспектърен стил като прогресив, а техничният мат-кор финал е поредната изненада за неподготвения слушател. “Who We Are” закрива албума с най-химновия припев в цялата кариера на бандата, в който на моменти се включват и децата на музикантите. Посланието е семпло, но ударно – “Това съм аз и няма да се променя. Бъдещето е в мен!” Китарното соло удря със замаха на герои като Jeff Waters, Marty Friedman и Dave Mustaine, но въпреки сравнително директната си природа, песента е абсолютната кулминация в “Unto The Locust”.
Казват, че е невъзможно да създадеш траш шедьовър в днешни дни, защото този жанр вече се е изчерпал. Гигантите от Machine Head очевидно не мислят така – те оставят миналото си на заден план и създават съвременен опус, богат на влияния и способен да се нареди съвсем спокойно до вече доказаните класики в стила, за да бъде провъзгласен за един от най-музикантските албуми за годината. “Unto The Locust” е пиков момент за Machine Head и никой не може да им го отнеме!
http://www.machinehead1.com/
http://thenewreview.net
http://www.craveonline.com
http://www.metalunderground.com